На 1 юни, Международния ден на детето, вместо само балони, усмивки и весели рисунки, нека си зададем един въпрос: къде играят децата днес? А още по-важно – играят ли изобщо?
Изчезващата улица
Ако сте дете на 80-те или 90-те, вероятно помните как улицата беше всичко: футбол с найлонова топка, криеница до здрач, рани от асфалт и спорове за „кой беше аут“. Днес улицата е задръстена – с коли, страхове и екрани. Пространството за детска игра не изчезва внезапно. То се свива бавно, с всеки нов паркирал джип върху тротоара, с всяка затворена градинка, с всяко „Недей там, опасно е!“.
Статистика без площадка
Според последните данни на Евростат, едно от три български деца живее в риск от бедност или социално изключване. А по данни на УНИЦЕФ, в България има средно по един училищен психолог на над 1200 ученици – в пъти над препоръките. Детството е под напрежение не само икономически, но и психически.
София харчи повече за ремонт на улици, отколкото за цялата детска инфраструктура, включително ясли и градини.
Дигиталното бягство
Средното време, което децата прекарват пред екрани, надвишава 4 часа дневно – извън времето за учене. Виртуалното пространство се превърна в новата „улица“, но с нови рискове: кибертормоз, пристрастяване, изолация.
„Нямам къде да играя навън, всичко е мръсно или опасно. Затова стоя вкъщи,“ споделя 11-годишната Ния от Пловдив. Гласът ѝ е тих, но казва всичко.
Когато играта е държавна политика
В страни като Финландия и Нидерландия достъпът до сигурна и качествена среда за игра се приема като основно детско право. Играта не е лукс, а част от образованието. Градоустройството се проектира така, че децата да могат да играят безопасно – дори без надзор. Инвестициите в паркове, спортни зони и пространства се считат за превенция, не за разход.
Място за игра, време за детство
Детството не може да се отложи, не може да се компенсира с таблет. То се случва сега – на тревата, в локвата, на катерушката. Ако има такива.
На 1 юни нека си спомним, че всяко дете има нужда от нещо много просто – място да бъде дете. Без страх. Без бетон. С пространство за въображение.
Детството не е носталгия. То е отговорност. Нашата!
Констанца Илиева