Заради остра липса на педиатри, единственото детско отделение за общините Берковица и Вършец преустанови дейността си. Двете лекарки, които досега обслужваха най-малките пациенти в региона, са в пенсионна възраст – едната в дълъг болничен, другата – със сериозно заболяване и пред напускане.

Ръководството на болницата спешно търси специалисти по педиатрия от цялата страна, но засега без успех – въпреки предложените условия и заплащане. Според местната власт проблемът не е в заплатите, а в изчерпания човешки ресурс.

{!!REKLAMA!!}

Без стационарна детска помощ, грижата за болните деца пада върху личните лекари, които вече са претоварени. Най-близкото детско отделение – това в Монтана – няма капацитет да поеме всички случаи от Берковица и Вършец. Това означава, че много от децата ще бъдат лекувани в домашни условия – компромис, който крие сериозни рискове, пише bTV.

 

„Системата се руши не от липса на финанси, а от липса на хора“, казват местните. Кризата с медицинските кадри в България не е нова, но когато засяга децата, тя звучи още по-остро.

 

Липсата на кадри не е криза — тя е предизвестен разпад

Когато детско отделение затвори врати, не просто болницата губи лекар. Губи общество. Губи сигурност. Губи послание към младите: „Тук няма място за вас“. Затварянето на педиатричното отделение в Берковица не е изолиран случай. Това е част от тиха, но системна катастрофа, която се случва на много места в България — особено извън София и големите градове.

 

Днес липсват педиатри. Утре ще липсват акушери, хирурзи, анестезиолози. Не защото няма млади хора, които искат да лекуват, а защото няма условия те да останат тук. Болниците извън столицата приличат на износени крепости, крепени от шепа пенсионери. Работят без почивка, без нормален живот, понякога без смисъл.

{!!REKLAMA!!}

Политиците ще кажат, че финансирането се увеличава. И вероятно ще са прави — на хартия. Но истинската стойност на системата не се мери в бюджети, а в присъствие. Лекарят, който го няма, не лекува. Отделението, което не приема, не лекува. И родителят, който държи болно дете у дома, защото няма къде да го заведе, не вижда статистика — той вижда отчаяние.

 

Това не е просто липса на кадри. Това е липса на държавна воля, на планиране, на уважение към професията. Ако тази тенденция продължи, картата на здравеопазването ще заприлича на сито — пълно с дупки, където човешки животи ще изтичат безшумно.

 

И когато някой попита: „Как стигнахме дотук?“, отговорът няма да бъде в някой закон, а в пропуснатите поколения лекари, които не успяхме да задържим.